Иде войска – пазете се от войниците! Те не са орали,

„ Иде армия – пазете се от бойците! Те не са орали, с цел да знаят цената на потта ви; техните деца не плачат през сушави години, с цел да познават ужаса на гладен плач; те ще бъдат сити, даже да изпепелят всички жита от Белово до Стамбул… “

Летопис на смутното време (фрагмент)

Походът вдигаше прахуляк из остарелия път от Стамбул през Едирне към Филибе. Тя се задържаше дълго, преди да слегне – тъй безветрена бе маранята над Тракия, че и ястребите не намираха течение, дето да ги издигне или спусне; стояха дълго като приковани и накрай като че ли падаха.

Аскерът се влачеше из прахта. Над житата – високи, червеножълти, огънати от тежкия си клас – се виждаха единствено бостанджийските гугли: ято сивосини, с алена линия птици се носеше злокобно над нивите.

Чак пък злокобно! Какво са хиляда грабливи птици върху изобилния харман на Тракия; по какъв начин биха попречили в празника на земята, в утрешната беритба хиляда сънливи мъже?

Не просто мъже, а бойци. Страшно могат да навредят даже хиляда мъже, когато са бойци. Недостатъчни, с цел да преорат и засеят нивите сред Марица, Чепинска река и Въча, само че задоволително доста, рекат ли да изпепелят от Белово до Стамбул и да анулират тържеството на земята.

Бягайте, крийте се, изведете из планината челяд и добитък, мирни хора! Иде армия – пазете се от бойците! Те не са орали, с цел да знаят цената на потта ви; техните деца не плачат през сушави години, с цел да познават ужаса на гладен плач; те ще бъдат сити, даже да изпепелят всички жита от Белово до Стамбул – войникът е постоянно утолен.

Спасете децата си от бойците, мирни хора – труда си не ще опазите!

– Децата прибра ли? Няма какво да се мотаят по пътя, по кое време иде армия. Накрай прислужниците да запънат портата! Баща ти не ще се сети – като нищо ще зяпа, пред дюкяна. Кажи му да спуска кепенци и да се прибира! Сетне прескочи през комшулука до братови си – снахата вероятно отново обикаля по посетители, а вратите им ще зеят, запъни хубаво и тях! То добър бог, че не им даде деца – на такива децата порастват по площадите.

Друго няма, за другите дерт не бера. Който се е отделил, самичък да му мисли!

Всички тия заповеди и съждения Стамена изрече, до момента в който мигнеш. Стоеше до прозореца, само че отсам улицата не се виждаше. През гъстата асма над двора проглеждаха къдрави парчета вечерно небе.

„ Защо армия, отново ли зулум? “ – мислеше си тя без паника, тъй като във Филибе размирието не беше припарвало петнайсет години. Но Стамена мислеше в този момент не за Филибе, а за Конаре; въпреки родното й село да бе на два-три часа път, на Стамена то се струваше безпределно надалеч.

Не кръвта, а идентичният живот свързва хората. Стамена изначало не го вярваше; още щом Тракия поутихна, взе да я яде неспокойствие: „ Да ида аз до село, да видя нашите. “ С триста заръки към Маринчо и децата (вече не деца, ами моми и ергени за женене) Стамена потегли един ден дружно с конарци, дето се връщаха от пазар.

Ето ги гробищата, дето лежеше татко й с Първановите деца; ето църквата – там в миналото са се венчали старите, сетне са кръстили в нея Стамена и братята й, а по-сетне и самата Стамена бе кръстила децата си.

Поизостана от другите, с цел да не виждат вълнението й. За конарци Стамена бе към този момент огромно нещо, гражданка, чийто мъж държи дюкян на Чаръкчийската чаршия. Още щом сподири кервана им, те някак се отдръпнаха от нея, заразглеждаха я отдолу под око. Не до такава степен положителни бяха тия погледи – конарци май осъждаха Становата щерка.

„ Мигар ми завиждат? – догорча й. – Имат ли хабер каква тъга, какъв напън е било, до момента в който изгазим? “

А за тъгите на Маринчови не заслужава да се приказва, нямаше нищо изключително в напъните на едно селско семейство да се присади в града. Обикновена битка, каквато водиха през тия десетилетия доста българи и която приключи с побългаряването на българските градове. Преди четири века завоевателят бе изклал всичко по-първо сред робите, на първо време — половината поданство. Четири века българинът живя из планински села, до момента в който по градовете се ширеха турци, гърци, евреи. Българин през тия епохи означаваше селяк.

Но кърджалийските времена трансформираха и града. Хиляди селяни, потърсили протекция зад стените му, навлязоха в градския живот. Те вирееха още в най-ниския му пласт – между чираците, ханджийските и кафеджийски прислужници. Но някои от тях почваха – с неправдоподобен труд – да изплуват по-нагоре: калфи, даже майстори. Наред с турските еснафи взеха да никнат и български.

Няма в историята зло без положително, няма страдалчество без поука, съсипия – без смяна, без върху руините да се издигне не билото, а нещо друго. Така и кърджалийството върна българите в града.

Навярно един от първите, дето прокопсаха в турско-гръцкия Филибе, беше Маринчо; не таман той, ами цялата му челяд.

Всички те наедно не жалеха сили, късаха от сън и почивка; всички те ядяха самун и лук даже когато чекмеджето в Мариновия дюкян вечер тежеше от грошове, всички те години наред знаеха една дреха, една одая. „ Трябва да се изгази из беднотията! “ – Стамена им го повтаряше по три пъти дневно. Тя решаваше по кое време би трябвало да вземат под кирия по-голям дюкян или да приберат още един чирак (когото хранеха по-добре от себе си), тя се пазареше с придирчивите гръцки изкупвачи и от време на време изкопчваше добра цена; Стамена преценяваше кое от децата й или Първановите на чия къща да се ожени.

Слушаха я. Продължаваха да я слушат, въпреки всеки да стоеше към този момент на собствен крайник: Марин и момчетата бяха сред първите в еснафа, девойките взеха темел мъже. Но те мълчешком признаваха, че сполуките им са Стаменини сполуки, а осемте чифта ръце не биха чинили нищо без заповедта на Стамена.

Много победи и доста провали донесе размирието. Повече от тях се запомниха: защитата на Котел и Видин, съсипията на Трявна, Плевен, Казанлък или Панагюрище. Никое поверие не запечата успеха на Стамена, на хилядите стамени, завладяли безшумно, само че мъчно градовете из българската земя. Забравиха я – макар таман от тази победа да произлезе Българското възобновление.

Из: „ Летопис на смутното време “, Вера Мутафчиева, изд. „ Български публицист “, София, 1984
Снимки: